За услугите, проблемите, приятелите, работата и каквото друго остава от „живота“

ози път отново ще се опитам да не бъда многословен, въпреки че не съм писал отдавна. Убедих се, че повечето приказки размиват нещата. Чували ли сте репликата „Не съм го очаквал от теб…“? Май е един от тези изрази, които от честата си употреба са изгубили истински си смисъл, както например е и думата „приятел“. Какво наистина „очакват приятелите“ от мен?

За начало ще започна с уточнението, че това което ще последства като заключение не е „по принцип“, а по скоро е повтарящо се неприятно изключение. Повтарящо, защото се е случвало с няколко „приятеля“. Неприятно, защото е неприятно да разбера колко съм се заблуждавал за някои много очевидни неща. Все пак окуражаващо е, че това не важи за тези, които са ми истински „приятели“, и не ме разочароват в това което аз „очаквам от тях“.

Отново на темата – какво наистина „очакват приятелите“ от мен? Очакват да им се помага когато поискат услуга от мен. Очакват услугата да се направи веднага. Очакват да съм винаги на разположение (за услуги). Очакват да съм винаги усмихнат. Очакват да нямам мнение (или поне да не го изразявам) , когато съм обиден. Очакват да имам безкрайно доверие към тях, независимо колко издънки правят. Очакват да имам безкрайно търпение към тях – както докато им правя услугите, така и когато аз очаквам някоя услуга от тях.

Пиша всичко това защото не искам никой да остава с грешно впечетление. Някой се въобразява, че това да му правя услуги, е нещо като привилегия която ми е дадена от него, и аз трябва да съм поласкан, че от всички „приятели“ именно аз съм избран за да помогна. Грешка. Може би сам съм си виновен – от многото услуги някой може да си внуши, че аз съм длъжен да помагам на всеки, независимо от отношението им към мен. Приемат помощта ми за даденост. Грешка. Предполагат, че доверието ми и търпението ми са безкрайни. Грешка. Предполагат, че няма граници. Грешка.

Всеки си има граници. Лъжливото внушение, че няма граници, кара някои да стигнат толкова далеч, че казвайки някоя клиширана фраза да изхарчат и малкото „приятелски“ кредит, който им е останал. Въпреки, че някои от негативните ми качества са липсата на търпение и неоправданата ми в ситуации арогантност, аз се опитвам съвсем съзнателно да провявам повече търпение и разбиране спрямо моите „приятели“. Сега не мога да разбера дали е оправдано – и то отново може би защото съм се заблуждавал, че някой оценява това което правя за тях. Поне към „приятелите“ от повтарящото се неприятно изключение. Не знам какъв точно ефект е бил очакван да се постигне с реплика като „Аз повече не искам нищо от теб“. Знам каква ще е реакцията, диктувана от арогантноста ми и нараненото ми честолюбие:

„Внимавай какво си пожелаваш – току виж че се е сбъднало“.

PS. Бързах да напища това, докато са ми пресни впечетленията, а и най-вече преди да съм се размекнал отново и да простя на провинилия се „приятел“. Както често повтарям напоследък (докато пиша документация) – „Казаното заминава, написаното остава“. А пък и е крайно време да кажа и нещо друго – или ¡No Pasarán! или Basta! – само не питайте какво означават.

Едно мнение за “За услугите, проблемите, приятелите, работата и каквото друго остава от „живота“”

  1. Има истина в тва дето го пишеш. Някои „приятели“ просто те забравят като не си известно време около тях. И се сещат точно когато имат нужда. Аз тва го изживях, след като известно време съм далеч от хората, с които бях всеки ден. И вече не ми пука. Приятели са ми тези, които без значение колко пъти сме се чули или видяли в годината, като се върна вкъщи и като се видим на чай или биричка сякаш изминалите 6-7-8 години дето минаха откак бяхме студенти не ги е имало. Всеки път ми прай кеф да усетя това, дори и да срещна човека само за минутка на път за Европа (докато Вельо ме чака :)
    Тука ми идва на акъл пак да благодаря за мартеничките :)

Коментари са забранени.