Почивка, свободно време и … нови идеи

I am tired...Ами … не знам как да си почивам. В малкото свободното време, което имам, все ми идват разни идеи които не искам да отсвиря, и като се появи нещо такова и отива уикенда докато го завърша (или докато се изхаби ентусиазма ми). Така стана с Asido, после и с Krumo (докато правих сайта на Asido), а сега и с поредната ми измишльотина. Пробите проработиха, сега остана да се поизпили малко, да се допълни документацията (че сега е меко казана „спартанска“) и … да му измисля име. Трябва да се спазва традицията – която се опитвам да спазвам напоследък – да завършва на „о“: като Avuso, Verto, Valido, Purgo, Asido, и Krumo. Необходимо е и да не е съвсем безмислено: обикновено „заемам“ някои думи от латински или маорски, тематично свързани с дадения проект (освен може би Krumo). Сега обаче съм много уморен и новия проект ще си остане с работното име още една седмица.

LGPL, MIT или BSD лиценз

Признавам, че въобще не ме бива по тези legal stuff… Някой може ли да ми помогне с информация какви са плюсовете и минусите на LGPL, MIT и BSD лицензите. азбирам, че всички са идеални за библиотеки с отворен код, но все пак – къде са разликите… Защо популярни проекти като Prototype и CakePHP за избрали MIT лиценза, а не LGPL ?

Army of Anyone

Ричард Патрик е невероятен и е страхотно утешение, че след като Filter се разпаднаха (или поне не са пускали нищо от пет години), той пак пее в новия прект Army Of Anyone. Сега изглежда че е модно да се разпадат и прегрупират – примери мното: Velvet Revolver, Audioslave които се разпаднаха за да продължи Корнел със втория си солов албум и за да може RATM да се съберат отново, и накрая Army Of Anyone. Лошо няма, музиката е ОК.

Сламката и камилата

Днес разбрах, че още една от плантаторските IT фирми в Русе е решила да вдигне заплатите. Нали знаете историята аз сламката, която счупила гърба на камилата – сега разбирам, че и тук се случи нещо такова. Една смяна на работата преди месец, както и един интересен спор с много коментари от по-скоро, накара пишман IT бизнесмените от Русе да се освестят и да повишат значително заплатите на своите подчинени – така, че като поне не могат да си намерят нови крепостни селяни, то поне вече вербуваните да се чустват „щастливи“ и да не напуснат иначе „сплотената работна общност“. Пожелавам им да не са им последните повишения, както и „шефовете“ да са си взели поука – сега може 1000 или 800 лева да изхлеждат като наистина добра заплата, но догодина по това време пак трябва да се актуализира.


Допълнение от 17 октомври 2015: девет години по-късно има официален отговор от другата страна в спора, Нашият отговор – докъде стига глупостта на хората.

РУ „Ангел Кънчев“ на четвърто място по престиж в страната

Русенският университет „Ангел Кънчев“ е заел челното четвърто място в „ранглиста на университетите в България“ съгласно “Лабораторио де Интернет” – Мадрид, съобщиха от висшето учебно заведение. Списъкът с местата, които заемат в национален и световен мащаб 29-те български ВУЗ-а, попаднали в ранглистата, е публикуван в списание „Наука“ кн.2/2006 на Съюза на учените. Русенският университет стои на четвърто място в страната – след СУ, Американския университет в Благоевград, и НБУ, а в световната ранглиста попада на 3585-а позиция.

Много интересно тези испанци по какво са прецнили че Русенския университет си заслужава високото място в класацията. Всички които са учили тук знаят колко е смешна историята, и се чудя колко ли е зле в другите 29 университета… или колко са обективни оценяващите – или поне колко е обективна информацията която са използвали за оценката си. След като се порових малко намерих източника на информацията: http://www.webometrics.info/top100…ountry=bg.htm

Какво се оказа: оценява се присъствието на университета в интренет, а не качествата на университета! Ето какво пише на http://www.webometrics.info/methodology.html:

From previous initiatives the best way to build the ranking is combining a series of indicators that measures different aspects of the web presence of the institutions.

Поредната изопачена информация за великия Русенски университет.

Какво трябва да (не) прави шефa?

Съвсем скоро открих това и реших да го публикувам. Този блог съвсем го изоставих и е крайно време да публикувам нещо отново. Не, че имам много свободно време, но при всички е така, нали? Да си дойдем на думата – за шефовете! По-точно за смешните пишман шефове, голяма концентрация от които има в шивашкия бизнес, но не само там… Много се зарадвах, че открих този забравен „апокрифф“. Интересно е колко време е минало, а някои от нещата още са ми смешни.

  1. Шефът е енциклопедична персона – той разбира от всичко и може всичко. Поне така си мисли. Най-обича да спори за термини с неграмотните си подчинени. Даже и да греши, подчинения трябва да премълчи, защото с него на глава не може да се излезе: например какво е WBMP
  2. Шефът трябва да провери как върви работа върху проектите. Най-удобно е няколко минути преди края на работното време: така подчинения ще трябва да остане след края на работния ден – поне докато шефът реши че е готов. Шефът може да не знае какво да каже и да говори глупости, но подчинения трябва търпеливо да изтърпи всичко – иначе ще се ядоса шефа.
  3. Подчинените обичат да стоят след приключване на работното време… нали? Ако може всеки ден, а най-вече в петък… даже в петък може да останат повече от обикновенно.
  4. Шефът е гадател. Той се опитва да отгатне какво иска клиента, вместо да го попита. В крайна сметка се оказва че е разгадал малкото дадена информация от клиента грешно. Шефът се чуства виновен, но нали има подчинени върху които може да си избие комплексите – те са виновни: нищо че работата която са свършили използвайки грешните инструкции на шефа отива на кино и всичко трябва да се прави наново.
  5. Шефът трябва да си избире най-голямата скатавка и подмазвач от подчинените за свой фаворит. Все пак да се подмазваш на шефа пак е (интелектуален) труд, което от своя страна компенсира скатаването.
  6. Подчинените на шефа трябва да използват колкото се може по-стари технологии. Голяма работа, че професионалистите от конкуренцията ползват с пъти по-модерна методика – нали все пак работата върви и всички подчинени са заети, много важно че качеството на продукцията е по-ниско и че отнема повече време.
  7. Шефът трябва да има човек за всичко. Нищо, че на въпросния човек това не му е работата: основната му функция е да мълчи и да изпълнява. Нищо, че човекът няма нужната квалификация: както вече казахме качеството не е важно. За какво му е на шефа професионалист – той ще иска по-виока заплата, ще има собствено мнение, въобще професионалиста не е добър подчинен. Вместо това човекът за всичко ще се научи да се справя.
  8. Шефът трябва да се кара с подчинените си главно за непрофесионални теми, които гравитират около “Все пак аз съм шефа, аз съм прав”. Шефът е учител и възпитател – той трябва да напътства заблудените си подчинени и да им дава важни житейски уроци, нищо че това няма нищо общо с професионализма.
  9. Шефът трябва да повтаря термини научени от подчинените си. Особенно когато иска да намери някой невидим недостатък на подчинените си: с техните камъни по техните глави. Не е нужно да се притеснява, че ще изглежда глупаво като повтаря неща които не разбира – нали е шеф.
  10. Шефът трябва да тормози тези подчинени които вършат най-много работа: те не бива да губят форма. Голяма работа, че въпреки всичко се опитват да са коректни и да са професионалисти. Много важно, че конкурентните фирми търсят готови обучени професионалисти, и дават по-високи заплати. Какво толкова, че никой не се задържа повече от 2-3 години: все пак шефът ще може да се хвали, че им е тикнал хляба в ръцете. Шефът не трябва да се притеснява, че всички напускат точно когато станат “професионалисти” – и не е вярно, че тогава “професионалистите” се осъзнават, че заплащането което получават не съответства на нещата което трябва да правят и търпят – професионално или не.
  11. Маймуни. Точно така, когато шефът говори за подчинените си, трябва да използва термина “маймуни”. Много точен термин, който най-добре илюстрира превъзхотсвото на шефа.
  12. Екип. Ние (шефа и маймуните) сме екип. Поне шефа все това повтаря на маймуните.
  13. Истинският подчинен (на шефа) не пуши, не яде, не губи време в обедни почивки или ходене до тоалетната. Всичкото време на подчинения е посветено на (вниманието на) шефа.
  14. Тоалетна хартия. Подчинените трябва сами да си носят тоалетна халтия. Шефът не трябва да се занимава да купува тоалетна хартия, или сапун, или електричешки крушки. Шефът е зает с други по-важни работи, и не може да си губи времето.
  15. Температурата на работното място не е важна. Тя е само повод на подчинените да си намират за какво да се оплакват.
  16. Шефът трябва да обясни на недоволните си подчинени, които са решили да напускат, че фирмата от която си тръгват е водеща в бранша, и че няма да има къде да отидат. Единственото място за развитие е при шефа.
  17. Ако някой от напусналите подчинени успее да да си намери добре платена работа, шефът трябва да го изнуди за няколко хиляди “пропуснати ползи”. Шефът е страшен: толкова страшен, че чак не разбира как записват “заплахите” му на телефон. Шефът сигурно не знае, че телефоните не са като едно време и че имат бързи бутони за гласови бележки. Сега, за колко ли хиляди подчинения може да изнуди шефа използвайки записаните заплахи… Няма, подчинения е глупав и ще постъпи колегиално – няма да прави проблеми; само от време на време може да се забавлява да слуша куриозния запис.

Хайде за финал едно клише: някои неща наистина биха били смешни, ако не бяха страшни.

Промяна 17 октомври 2015: почти 10 години по-късно нещата все още са ми смешни. Хубавото е, че за тези години пазарът сам измести повечето „пишман“ шефове. Тези, които оцеляха, се промениха, и сега нещата са по-различни. Днес може би трябва да потърся такъв списък за „пишман работника“, понеже и този вид го има вече в значими бройки.

За услугите, проблемите, приятелите, работата и каквото друго остава от „живота“

ози път отново ще се опитам да не бъда многословен, въпреки че не съм писал отдавна. Убедих се, че повечето приказки размиват нещата. Чували ли сте репликата „Не съм го очаквал от теб…“? Май е един от тези изрази, които от честата си употреба са изгубили истински си смисъл, както например е и думата „приятел“. Какво наистина „очакват приятелите“ от мен?

За начало ще започна с уточнението, че това което ще последства като заключение не е „по принцип“, а по скоро е повтарящо се неприятно изключение. Повтарящо, защото се е случвало с няколко „приятеля“. Неприятно, защото е неприятно да разбера колко съм се заблуждавал за някои много очевидни неща. Все пак окуражаващо е, че това не важи за тези, които са ми истински „приятели“, и не ме разочароват в това което аз „очаквам от тях“.

Отново на темата – какво наистина „очакват приятелите“ от мен? Очакват да им се помага когато поискат услуга от мен. Очакват услугата да се направи веднага. Очакват да съм винаги на разположение (за услуги). Очакват да съм винаги усмихнат. Очакват да нямам мнение (или поне да не го изразявам) , когато съм обиден. Очакват да имам безкрайно доверие към тях, независимо колко издънки правят. Очакват да имам безкрайно търпение към тях – както докато им правя услугите, така и когато аз очаквам някоя услуга от тях.

Пиша всичко това защото не искам никой да остава с грешно впечетление. Някой се въобразява, че това да му правя услуги, е нещо като привилегия която ми е дадена от него, и аз трябва да съм поласкан, че от всички „приятели“ именно аз съм избран за да помогна. Грешка. Може би сам съм си виновен – от многото услуги някой може да си внуши, че аз съм длъжен да помагам на всеки, независимо от отношението им към мен. Приемат помощта ми за даденост. Грешка. Предполагат, че доверието ми и търпението ми са безкрайни. Грешка. Предполагат, че няма граници. Грешка.

Всеки си има граници. Лъжливото внушение, че няма граници, кара някои да стигнат толкова далеч, че казвайки някоя клиширана фраза да изхарчат и малкото „приятелски“ кредит, който им е останал. Въпреки, че някои от негативните ми качества са липсата на търпение и неоправданата ми в ситуации арогантност, аз се опитвам съвсем съзнателно да провявам повече търпение и разбиране спрямо моите „приятели“. Сега не мога да разбера дали е оправдано – и то отново може би защото съм се заблуждавал, че някой оценява това което правя за тях. Поне към „приятелите“ от повтарящото се неприятно изключение. Не знам какъв точно ефект е бил очакван да се постигне с реплика като „Аз повече не искам нищо от теб“. Знам каква ще е реакцията, диктувана от арогантноста ми и нараненото ми честолюбие:

„Внимавай какво си пожелаваш – току виж че се е сбъднало“.

PS. Бързах да напища това, докато са ми пресни впечетленията, а и най-вече преди да съм се размекнал отново и да простя на провинилия се „приятел“. Както често повтарям напоследък (докато пиша документация) – „Казаното заминава, написаното остава“. А пък и е крайно време да кажа и нещо друго – или ¡No Pasarán! или Basta! – само не питайте какво означават.

Дипломиране

За малко да изтървем голямото събитие. Бяхме подготвени да стигнем за началото на третата защита и за всеки случай трънахме половин час по-рано. Както винаги се случва обаче „един предполага, друг разполага“. Данчо го бяха изместили да е втори за деня, и пристихнахме едва за третата част от защитата му – „Въпросите на комисията“. За хората които го познават е излишно да обеснявам, че беше отлично подготвен и се престави много добре както в изготвянето и преставянето на дипломния си проект, така и в коментирането на рецензията и в отговарянето на въпросите на комисията. Не мога да не скрия и голямата си признателност към него, след като беше споменал скромната ми личност в своя дипломен проект (заради един от използваните модули).

Връщането в университета винаги предизвиква смесени усещания, от които съвсем откровенно негативните вземат връх. Преди половин година отново бях на дипломна защита, а от моята са мнила повече от 3 години. Тази година не можахме да изгледаме всичко, но пък видяхме най-интересното – въпросите на комисията. Това е винаги най-очарователната част от защитата; ако не си някой от сивата тълпа бездарни студенти и наистина разбираш от предмета и областта по който ще се дипломираш, много лесно може да разбереш кой от преподаватели „става“ и разбира нещата (ако не в детайли, то по принцип), и кои „не стават“. Най-обобщаващо – всичко си е по старому: нахалните, болно амбициозните и открито бездарните продължават да използват можещите и да обират лаврите. Все пак може и да се оправят нещата…